Това е тъжната история за един Човек… Човек, живял и работил в град Берковица. Човек почитан, уважаван и обичан до безкрайност от близките си. Човек, станал жертва на двама берковски лекари…
Това е истинска история. Имената на участниците в нея са променени, тъй като историята е едно своеобразно обвинение в убийство, за което обаче доказателства няма. Но дори да имаше, виновните надали щяха да понесат своята отговорност – те са видни представители на лекарското общество в Берковица, а корумпираната система в нашата държава със сигурност не би допринесла за тяхното подвеждане под отговорност и понасяне на последствията.
…
Беше понеделник преди обед, 12 май 2008 г. Ангел, както в повечето дни, когато нямаше какво да прави по градината или лозето, помагаше на Ценка в къщната работа – я магданоз за супата ще й набере, я картофи ще извади, я нещо друго – само и само да я улесни някак в приготвянето на обяда, който за тия двама възрастни беше един от малкото моменти, когато прекъсваха работата и сядаха да си починат. Защото, макар и на село, тяхното ежедневие беше достатъчно динамично и натоварено – градини се гледат, лозя се гледат…
И Ангел, преживял две бъбречни операции, страдащ от подагра и с наложени ограничения на храните, които можеше да приема, по цял ден заедно с Ценка садяха, копаеха, плевяха, пръскаха, прибираха реколта – да има наесен какво да се даде на децата – кои по Берковица, кои по София… Старците се радваха, че помагат с каквото могат.
Ценка тъкмо режеше магданоза, който Ангел преди малко й беше донесъл… Зачуди се къде е отишъл той – вече десетина минути го нямаше, а уж беше казал, че отива набързо до тоалетната. Макар и бавно подвижна, заради възрастта си, жената излезе от малката кухничка и се запъти към другия край на двора, където се издигаше едноетажна тухлена къща.
Намери го на циментовата пътека между постройките, надвесен над чешмата… Очевидно не се чувстваше добре.
– Кво ти е бе? – попита го.
– Ох… Лошо ми е… – отвърна Ангел на пресекулки. – Повръщах… кръв май… малко…
– Боли ли те некъде?
– Малко… стомах…
Жената не на шега се уплаши. Знаеше, че Ангел не си казва, когато го боли нещо или някъде, и откровеността му в случая силно я стресна. Щом си признаваше, значи наистина много го болеше!
– Ше викнем линейка! – каза тя, и забърза, доколкото можеше, към телефона в малката кухничка. Вдигна слушалката, но свободен сигнал не се чу. Никакъв сигнал… Нищо.
Те не знаеха, че поради ремонти, профилактики, повреди или кой знае каква причина, телефоните в селото не работеха от два дни…
Тогава Ценка излезе на улицата и се провикна към отсрещната къща, където на пейката отпред седеше съседката й:
– Како Славке, дом ли си е Пенчо?
Пенчо беше синът на Славка. Имаше кола и в него беше надеждата на Ценка – да закара Ангел до болницата в Берковица.
– Тука е, у дворо – рече Славка. – Да го викнем? Що ти е?
– Ангел нещо му е зле… Ако може, да го закара до Берковица у Бърза помощ, че немаме телефон…
– Те сега ше го викнем – Славка бързо влезе в двора.
След малко от там излезе прошарен мъж, около петдесет годишен, отключи старичката Жигула, паркирана на улицата, запали двигателя и се приближи до портата на Ценка и Ангел…
– Кво му е на бай Ангел? Къде е? – запита мъжът.
– Повръща. Вика, че лошо му било, кръв повърнал… – Тревогата на Ценка нарастваше.
Влязоха и двамата в Ценкиния двор. Ангел беше още при чешмата – все така надвесен над нея – с почервеняло от напрежение и болка лице. Пенчо и Ценка му помогнаха да се поизправи и, докато и той се опитваше сам, го поведоха полека към колата отпред. Качиха го на задната седалка, след което Пенчо седна зад волана, запали и подкара към Берковица…
В Бърза помощ приеха Ангел и го включиха на системи, за да се стабилизира. Дори не го попитаха дали няма диабет или нещо друго, което да изисква по-специални медикаменти…
Междувременно Ценка някак успя да се свърже с една от дъщерите си в Берковица и да й съобщи за станалото – добре че имаше един-двама комшии с GSM-и, макар че покритието на клетъчните телефони в почти цялото село беше под всякакви норми.
Мариана се опита да успокои майка си по телефона, макар че самата тя трудно успя да запази самообладание. После се обади на сестра си, Елена, и й каза за случилото се. Звънна и на мъжа си, с който се разбраха да се видят направо в болницата след половин час…
Дежурен в спешното беше известният в Берковица доктор Доброславов. Той беше приел Ангел. Познаваше се с близките на възрастния човек, и когато те дойдоха, за да разберат как е, Доброславов им обясни, че най-вероятно се касае за възпалена язва, но ще трябва да се направят допълнителни изследвания, за да се разбере точната диагноза. Спомена, че състоянието на Ангел можело да се дължи на промените в организма, съпътстващи хората над 70-те…
Елена, Мариана и мъжът й Никола, макар че за пръв път чуваха Ангел да има язва, ни най-малко не се усъмниха в думите на Доброславов – нали все пак се познаваха, и то от години! Пък и Доброславов се водеше един от най-добрите специалисти в Берковица!
Позволиха им да видят Ангел, който каза, че все още усещал болки в коремната област. Поседяха малко при него, после си тръгнаха…
Дойдоха пак привечер. Състоянието на Ангел не се беше променило – все още чувстваше болка; каза, че не му давали да пие вода, защото това било противопоказано за язвата…
На следващия ден болката в корема на Ангел беше започнала да става непоносима за него. Никола и Мариана го намериха да се гърчи на болничното легло, със стърчащите от ръцете му тръби, маркучи и игли, за които Ангел каза, че искал да извади и да се прибере вкъщи… Като излязоха от стаята, мъжът и жената отидоха да се видят с доктор Невянов, друг известен берковски лекар, който беше дежурен и с когото също се познаваха лично. От него практически не научиха нищо ново, освен че ‘чакали да се стабилизира, за да му направят изследвания – за язвата, а и други…’
Елена, която също посещаваше баща си, не получи по-различни обяснения от лекарите.
В сряда, при една от визитациите, Невянов учудено запита, виждайки белег от операция в долната част на гърба на Ангел:
– Защо не сте ми казали, че тоя човек е опериран от простата?
– Той е опериран от бъбреци два пъти, докторе. Никога не е опериран от простата. – отговори Елена, която заедно с Мариана седяха до леглото на болния.
– Как така от бъбреци, като аз ви казвам, че тоя белег е от операция на простата?
– От бъбречни операции е…
Невянов не склони. Визитацията свърши и той си тръгна.
В четвъртък Мариана и Никола намериха Ангел в болничното легло, облечен в усмирителна риза.
– Много буйстваше – обясни им доктор Доброславов. – Искаше да става…
Никола забеляза, че устните на болния бяха пресъхнали и напукани:
– Я дайте на тоя човек малко вода! Та той ще умре от жажда!
Доброславов не позволи. От водата щяла да се раздразни язвата. А пък ако е перфорирала… И не, не са му направили още изследвания за язвата…
(Беше вече третият ден от постъпването на Ангел в болницата.)
Никола намокри една чиста кърпа и я допря до напуканите устни на възрастния човек. Той само премигна за благодарност…
Следобяд Елена доведе дъщеря си, Лили, да види дядо си…
– Малко остава, дедко… – беше промълвил в безсилието и немощта си Ангел на разплаканата си внучка. Само тя чу тези негови думи…
По-късно Елена и Мариана отново отидоха да видят баща си. Ангел определено дишаше трудно и това се чуваше още с влизането в стаята. Двете сестри съобщиха за това на Доброславов, чиято смяна за деня почти привършваше:
– Докторе, нещо с татко не е наред… Диша много трудно. Вижте го, моля ви!
– Нищо му няма – беше резкият отговор на Доброславов. – Той така си диша, откакто го приехме!
– Е как да е дишал така? Той се влошава с всеки изминал ден!
– Като ви казвам, че нищо му няма, значи му няма! Напуснете! – сопна се докторът и затръшна вратата пред двете жени.
Вече отчаяни, те отидоха до жилищния блок, където живееше Невянов, заедно с торбичка „дарение“, което да омилостиви лекаря. Невянов, който им отвори при позвъняването, прие почти безразлично торбичката.
– Докторе, татко не е добре! Диша трудно и много тежко! Умоляваме ви, прегледайте го! – в молбата на сестрите се усещаше сподавеният плач.
– Сега нямам възможност – гласеше отговорът. – По-късно! (б.а. Към момента на този разговор, Невянов трябвало да е в болницата на смяна!)
– Но той наистина изглежда много зле! – продължиха двете сестри да се молят и обясниха подробно състоянието на болния си баща.
– Добре. Ще отида. След малко… – рече Невянов. – Но ако не е така, както казвате, не искам да ви виждам пред очите си повече! Ясно ли ви е?
В петък следобяд Ангел изпадна в кома. Лекарите в Берковица, видели се в безизходица, се принудиха да го транспортират с линейка в Монтана, където отново беше включен на системи и започнаха да следят внимателно състоянието му. След кръвните изследвания стана ясно, че Ангел е с остра бъбречна недостатъчност (!), което най-вероятно беше причина и за изпадането му в безсъзнание.
След като взеха необходимите предварителни мерки и предписаха съответните медикаменти, които да бъдат вливани чрез системите, лекарите в Монтана решиха да изчакат да се стабилизира състоянието му, за да пречистят кръвта с хемодиализа, която беше насрочена за понеделник, 19 май.
Никола, Мариана и Елена ходиха по няколко пъти и в събота, и в неделя, надявайки се, че състоянието на Ангел поне малко ще се подобри. Всички очакваха, че хемодиализата в понеделник ще е първата по-сериозна и успешна стъпка за възстановяването на възрастния човек…
В нощта срещу 19 май, Ангел си отиде от тоя свят. Беше на 73 години.
Огорчените и очернени близки не се съгласиха да бъде направена аутопсия на тялото. Те бяха сигурни, че дори да бъде установена вината на берковските лекари, а именно – тяхната отявлена безотговорност, некомпетентност и нечовечност, уличаващите факти ще бъдат прикрити – лекар надали би обвинил друг лекар, особено когато обвиненият е известна в община Берковица личност… Не беше първият такъв случай. Надали щеше и да е последният.
На 20 май близките на Ангел го изпратиха по вечния му път – тъжни и сломени от загубата на тоя любим човек. Той беше станал жертва точно на онова, срещу което роптаеше най-много в живота си – несправедливостта, безотговорността…
Ценка, чийто живот досега беше изключително силно свързан с Ангел, успя някак да се бори сама с трудностите, докато положиха една година от смъртта на Ангел. После се предаде, започна да вехне, покоси я незнайно каква болест… Почина точно две години след Ангел – на 69-годишна възраст.
Близките на Ангел и Ценка скърбят и до днес за загубата им. Времето лекува, казват хората, но някои спомени не избледняват; някои рани не заздравяват…
А двамата убийци в Берковица са още там – в болницата, очаквайки следващите пациенти, които да излекуват…
(2008; ред. 2014)
